Старецът Паисий от Света Гора

“Като благоугодил Богу, праведникът е обикнат и, като живял посред грешници, е прибран.” (Премъдрост Соломонова 4:10)

Веднага след края на военната служба заминал за Атон, след като твърдо бил решил да стане монах. Останал там само няколко месеца, тъй като бил много загрижен за бъдещето на сестрите си, които били все още неомъжени. Напуснал и се прибрал при семейството си за известно време.

През 1950 г. отново се върнал на Атон. Първата си нощ прекарал в килията “Св. Иоан Богослов”, която принадлежала на Великата Лавра. След това отишъл в скита “Св.Пантелеймон”, в килията “Въведение Богородично”, където живеел о. Кирил, изключително благочестив и строг подвижник. По-късно о. Кирил станал игумен на манастира Кутлумуш.

Съзнателните усилия на о. Кирил за пост и продължително бдение оказали благотворно влияние върху младия Арсений, който поискал да остане при него през целия си живот. За съжаление обстоятелствата не му позволили да го направи. О. Кирил го изпратил в манастира Есфигмен, в който царял дух на гостоприемство и любов, и който все още не бил замесен в старостилното движение. Отишъл там през 1950 г. и четири години по-късно бил постриган за монах с името Аверкий.

Младият Аверкий проявил изключителна ревност в послушанието. Докато всички монаси били заети с различни общи задължения, той се опитвал да остане в тишина и уединение и да се моли. Когато всички работели в маслиновите гори, стоял на стотина метра от тях и съвестно изпълнявал послушанието си, като в същото време бил в състояние на духовно съзерцание.

В пълнота изучил житията на светиите, Патерика и книгата на св. Исаак Сирин, която винаги държал близо до себе си. След като изпълнел възложеното му послушание, Аверкий не отивал в килията си да почива, но помагал на другите монаси да завършат по-бързо своята работа - не можел да понесе да се наслаждава на тишината и спокойствието в килията, когато другите работят до късно. От сърце помагал на по-слабите и отбягвал онези, които си губели времето в безполезни неща. Обичал всички, без да прави разлика между тях, смирено се покорявал на всеки и смятал себе си за най-незначителен от всички.

Аверкий не се доверявал на своите помисли и преценки за нещата, нито на собствената си воля. Без да се колебае, за всичко питал духовния си отец. Винаги се молел Бог да го просветли и да го води според Своята свята воля.

Сърцето му било изпълнено с благодарност, защото винаги мислел за Божията милост към него и към целия свят. Любовта му към Бога, която се пораждала от дълбокото чувство на благодарност, вървяла ръка за ръка с непрестанната молитва, извършвана естествено, без усилие. Едничката цел на сърцето му била да отвръща с благодарност на Божията любов, дори за най-малкото. Вярвал, че Божията благодат е единственият източник на всяко добро, а за всяко зло с дълбоко смирение укорявал себе си. Когато виждал как някой греши и не се кае, или няма вяра в Бога, си мислел: “Моя е вината, задето този брат се намира в такова тежко положение. Ако аз бях постъпвал според Христовата воля, тогава Той би чул молитвите ми и моят брат не би се намирал в такова състояние: моята греховност е причина за страданието на брата ми.” Винаги мислел така и се стремял да направи проблемите на братята си свои собствени, непрестанно се молел на Бога да помогне на всички хора, които, както смирено мислел, страдат поради неговото нехайство и духовна леност. Бог, Който чува молитвите на смирените, винаги откликвал на молитвите на Аверкий, бликащи от любвеобилното му сърце, изпълнено с благодарност и дълбоко смирение.

Аверкий обичал да посещава старците и духовниците, които били изпълнени с благодатта на Светия Дух, да иска благословението им и да се вслушва в духовните им съвети. Неговата чиста, детска душа без съмнение и колебание попивала всичко, което чувал от тези духовни старци - “благоуханни цветя в градината на Света Богородица”. С цялото си сърце вярвал в тях, никога не изследвал думите им и не ги прекарвал през ситото на собствения си ум, но следвал съветите им с вяра и смирено се отказвал от своя начин на мислене. Бил убеден, че никой не бива да се опитва да разбере духовните неща със собствения си ум и сравнявал това с желанието да уловиш въздуха с ръце.

Докато бил все още млад, той посещавал много монаси и като пчела събирал духовен прашец, за да даде след време своя “духовен мед”, от който много хора да могат да вкусят в мъката си.

През 1954 г. обстоятелствата (както и съветите на духовния му отец) го накарали да напусне Есфигмен и да отиде в манастира Филотей, където бил монах и неговият чичо. Тогава манастирът бил идиоритъмен. Аверкий станал духовно чедо на о. Симеон, който бил много благочестив мъж. През 1956 г. о. Симеон дал на Аверкий малка схима и името Паисий, в чест на Архиепископ Паисий II Кесарийски, който също бил от Фараса Кападокийска.

В манастира Филотей се запознал със стареца Августин, аскет, който живеел в килията “Въведение Богородично”. Неговата простота и смиреномъдрие били много полезни за Стареца.

Старецът Паисий продължил да се подвизава и винаги помагал на монасите колкото може. Това проличава от следния случай: Един от монасите извършил грях и много се притеснявал да се изповяда - затворил се в себе си, изпаднал в отчаяние и започнал да мисли за самоубийство. Старецът бил известен от Бога какво може да се случи и се опитал да му помогне. Един ден го видял сам и започнал да му говори за своите собствени грехове и му казал, че и той самият е падал в същия грях. За съжаление монахът остро отхвърлил усилията на Стареца да го подтикне към изповед. Вместо това започнал да ходи из манастира и да разправя на всички, че Паисий, когото всички ценят и обичат, е един грешен човек, и да предава дума по дума всичко, което му бил казал Старецът. Разбира се, о. Паисий не се опитвал да се оправдава, и монасите, които разбрали за неговите добри, изпълнени с любов намерения, одобрили постъпката му и го похвалили за нея.

Всекидневно се борел да очиства душата си. Не искал нищо от Бога, защото добре разбирал, че Бог чрез тайнството на светото Кръщение му е дал най-ценното на този свят: благодатта на Светия Дух. Старецът никога не завиждал на талантите и дарованията на другите, защото знаел, че същите са дадени и на него чрез тайнството на светото Кръщение, нито се гордеел с тях, защото дори и да знаел, че притежава тези дарове, признавал, че те са от Божията благодат. Най-много от всичко се грижел да направи така, че Божията благодат в него да се прояви колкото е възможно по-скоро: ето защо така усърдно се трудел над очистването на душата си.

Старецът се стремял да заличи и най-малката следа от зли помисли и желания в душата си и на тяхно място насаждал добри и светли.

Съвсем естествено, без каквито и да било усилия на волята, от него извирали добри и положителни мисли при всяко положение, независимо колко трудно било то, защото давал възможност Божията благодат, която “не се сърди и зло не мисли” (1 Кор. 13:5) да действа чрез него. И винаги успявал внимателно да покрива грешките и немощите на другите, за което разказва следният случай:

В един от манастирите имало монах в прелест, който приказвал невероятни неща. Гостите, които слушали тези разкази, били потресени и питали Стареца: “Отец Паисий, този монах говори твърде странни неща. Вярно ли е всичко това?”

Старецът веднага им отговорил: “Внимавайте да не съдите другите, защото нашият брат е благочестив, и когато в манастира идват гости, той се преструва на юродив ради Христа, за което ще получи награда от Бога.” И думите му успокоили поклонниците.

Неговото любящо сърце обгръщало и запазвало всички, така както Бог със Своята любов покрива всичките ни грехове, за да не бъдат видени от другите.

Докато бил в манастира Филотей, често посещавал о. Кирил в неговия скит и искал от него съвет по различни въпроси. Чрез Божията благодат о. Кирил помагал на Стареца. Често се случвало да отговаря на въпросите му още преди да бъдат зададени. Почти винаги о. Кирил бил “осведомен” от Бога за пристигането му и бил готов с отговорите, дори понякога откривал отговора в някоя от книгите, и го подчертавал, за да го покаже на о. Паисий, когато дойде. Старецът изразявал възхищението си и след като поисквал благословението му, си отивал изпълнен с радост и духовна полза.

През 1958 г. Старецът бил помолен да напусне Атон и да отиде в Стомио, Коница, и да се включи в предпазването на областта от протестантския прозелитизъм. Чувствайки, че такава е Божията воля, заминал за Стомио, където останал в манастира Рождество Богородично. С Божията благодат успявал да помогне на много хора. През 1962 г. заминал за Синай с духовна цел, където останал в килията на светите Галактион и Епистимия, и укрепявал духовно много от местните хора. Бедуините много го обичали. Трудел се по цял ден и изработвал дървени предмети. Продавал ги и с парите купувал храна, която раздавал на бедните.

През 1964 г. напуснал Синай и се върнал на Атон, където се поселил в Иверския скит, в килията на св. Архангели. През 1966 г. се разболял и няколко месеца прекарал в болницата Папаниколау в Солун. Там бил опериран и голяма част от белите му дробове била отстранена.

Тук бих искал да разкажа за това как Божият промисъл водел о. Паисий да се срещне с монахините от манастира “Св. Иоан Богослов”.

Старецът се нуждаел от много кръв за операцията. Той нямал роднини (както сам искал) и няколко новопостригани духовни сестри дали толкова кръв, колкото била необходима. Старецът бил много благодарен за помощта им. В желанието си да изрази своята дълбока благодарност, им казал, че сестринската им подкрепа е като “вълнен пуловер, който топло обгръща тялото му”, и му се иска да го свали, и да им го върне обратно, и така още по-пълно да изрази своята благодарност.

Той съчувствал на сестрите, които срещали сериозни трудности при построяването на своя манастир, и лично поел инициативата да намери подходящо място за строежа. Предлагал своята помощ за всичко и наред с основите на манастира Старецът положил и духовните основи и давал съвети за доброто му устрояване. Така той изградил здрави връзки с девическия манастир “Св. Иоан Богослов”, които продължили до самата му смърт.

Към края на 1967 г. отишъл в скита Катунакия на Атон, където се поселил в Ипатиевата килия. Живеейки сам в пустинята, Старецът получавал множество божествени посещения и утешения, които го подготвяли духовно, за да може в последствие и той да утешава хиляди хора в скърбите им.

През 1968 г. о. Паисий отишъл в манастира Ставроникита и взел участие в обновяването му, като работел заедно с отците и им давал духовни съвети и наставления.

В килията на Честния Кръст, която се намирала близо до манастира, живеел о. Тихон, аскет и духовник. (Роден в Русия, в Нов Михайловск, той имал много духовни дарове и водел строг живот.) Старецът Паисий често го посещавал, за да се посъветва за духовните неща и му помагал в служенето на св. литургия като певец. Често службата се прекъсвала, защото о. Тихон изпадал в състояние на духовно съзерцание, което често продължавало повече от половин час. Тогава, както сам признавал, виждал ангелските чинове, херувимите и серафимите, славещи Бога. О. Тихон постригал Стареца и му дал велика, ангелска схима.

Когато животът на о. Тихон са приближил към своя край (десет дни преди смъртта му), той помолил Стареца да остане и да се грижи за него. О. Паисий саможертвено му служел с всичко, което можел. О. Тихон му казвал: “Ти и аз, Паисие, имаме една и съща любов. Сладки мой Паисие, нашата любов, чедо мое, ще пребъде вовеки.” Казал му да остане да живее в килията му и обещал, че ще идва при него всяка година. Добре подготвен за пътя към вечния живот, о. Тихон починал на 10 септември 1968 г., два дни след празника Рождество Богородично, както сам бил предсказал.

Според волята му о. Паисий се поселил в килията на Светия Кръст, където останал до 1979 г.

На 13 май 1979 г. о. Паисий отишъл в манастира Кутлумуш, където бил записан в братството. Поселил се в постницата на манастира Панагуда (Рождество Богородично), след като тя била превърната в килия.

Оттогава до края на дните си, Старецът помагал на много страдащи души. През целия ден, от изгрев до залез слънце, давал съвети на хората, утеха и решение на проблемите им, изцелявал болките им и изпълвал душите им с вяра, надежда и любов към Бога. Деня посвещавал на хората, а нощта на Бога. Успявал да си почине едва в ранните утринни часове, за не повече от 2-3 часа, за да може да издържи на дневната умора. През нощта отделял известно време за четене на десетките писма, които получавал всеки ден.

Старецът дълбоко страдал от това, което пишело в писмата и от това, което посетителите споделяли с него. Почти винаги хората говорели за разбити бракове, душевни заболявания или смърт, причинена от рак. Старецът Паисий станал като духовен магнит, извличащ навън скръбта на страдащите хора.

Психическата умора и болката на идващите при него, дълбоко състрадателната му душа, изтощението от многото посетители, както и непрестанните му подвизи, допринесли за неговата телесна немощ и податливост към много заболявания.

Сериозните му здравословни проблеми започнали през 1966 г. Още преди това о. Паисий страдал от заболяване на дихателната система, което му причинявало силна отпадналост. Постоянните посещения на хората, тежестта на техните проблеми и мъки, които винаги носел върху себе си като свои собствени, а също и физическата умора от посрещането на гости причинили пълното му изтощение. Често имал съвсем малко часове за почивка през деня, тъй като цялата нощ посвещавал на молитва.

Старецът изработвал малки иконички, като използвал метални форми, направени от самия него (Разпятие, Пресвета Богородица, св. Арсений Кападокийски), и ги давал на гостите като благословение. Това задължение било допълнителен товар към строгия му режим през деня, а от използването на пресата, което изисквало много усилия, по-късно получил херния. Дълго отказвал да бъде опериран, като търсел свои начини да успокои болката, която ставала все по-силна. Седенето му причинявало огромно страдание, но още повече се измъчвал, когато стоял прав. Когато бях в девическия манастир “Св. Иоан Богослов” в Суроти, си спомням как веднъж остана прав с часове, за да може всеки да си вземе благословение от него. Старецът не седна дори когато лицето му пребледня и се изпоти от много силната болка. Цели пет години с изключително търпение понасял тези мъчителни болки, с което послужил за пример и на духовенството, и на миряните.

Когато няколко негови приятели, които били лекари, го посетили в Суроти, те в прекия смисъл на думата го отвлекли и го закарали в болницата да бъде опериран.

От 1988 г. о. Паисий страдал от заболяване на ректума. През Великия пост на 1993 г. бил много изтощен от строгото, продължително постене. Поради непоносимата болка и постоянно кървене, през нощта не можел да си почине нито миг. Чувствал се толкова изтощен, че понякога припадал. Въпреки че казвал на гостите колко е болен, много хора настоявали да го видят и като пренебрегвал своето собствено страдание, Старецът продължавал да ги приема и да ги утешава в скърбите им.

Когато бях в манастира, поех някои от задълженията на болногледач. Един ден отидох при Стареца и му казах: “Донесъл съм Ви малко витамини и таблетки желязо. Вярвам, че ще ви помогнат да увеличите хематокрита си.” А той отговори: “Отче, витамините няма да ми помогнат, защото кръвта ми е в много тежко състояние.” И добави на шега:

“Освен това о. Теоклит има нужда от голямо количество желязо, тъй като работи по строежа на манастира. Не искам да му създавам трудности, като му отнемам всичкото желязо. Доколкото разбирам, при мен няма полза от желязо, това, от което имам нужда, е стомана.”

Той стоеше и се смееше, взе чаша вода, пусна в нея разтворимата таблетка витамини и каза: “Моят опит с медицината е много печален, така че не бих искал отново да започвам с таблетките, но съм склонен да приема съвет от някого как да се пазя, и наистина ще му бъда много благодарен.”

Когато таблетката се разтвори, той отново взе чашата и добави на шега: “Ще се погрижат за всичко, когато бъда погребан в земята!” След това леко разклати чашата, сякаш за да вдигне наздравица, но вместо това каза: “Бог да прости всички!”

Докато го слушах, паднах на колене пред него и го молех да отиде в Солун да си направи медицински изследвания, за да му поставят диагноза. Старецът ми каза да стана и продължи: “Слушай, отче мой, моето здравословно състояние е от голяма полза за моя духовен живот и аз наистина не искам то да се променя. Ето какви са причините да не искам да отида в Солун и да си направя изследвания:

1) Христос вижда какво е нашето здравословно състояние. Той е най-добрият лекар и ние трябва напълно да Му се доверим. Ако ни е от полза, Той ще направи така, че да оздравеем.

2) Тъй като мисля, че имам тумор на правото черво, най-добре е да го оставим, защото ако се занимаваме с него, може да се влоши още повече.

3) В днешно време хората страдат от три неща: рак, душевно заболяване или развод. Многото писма, които получавам всяка седмица, са свързани с тези проблеми. Аз не страдам от някаква сериозна душевна болест, - каза той, смеейки се. - Нямам нищо общо с браковете и разводите. Поне нека страдам от рак, за утеха на тези, които са в беда. Не е прилично, когато всички страдат, на някого да му няма нищо. А сега, слава Богу, всичко е наред.

4) Бог откликва много, когато някой, който има рак или някакъв друг сериозен проблем, не се оплаква, но се моли за ближните си. Тогава той може да се осмели да каже на Христа: “Ето, аз не искам помощ за себе си, но моля Те, помогни на другите.” И Бог помага. Така че, отче мой, не се тревожи прекалено за мене.”

През Великия пост на 1993 г. получавал чести припадъци поради ниското ниво на хематокрита си. Докато стоял прав, падал в безсъзнание, но не се отчайвал, а посрещал болестта си с голямо търпение и храброст.

Една неделя Старецът помоли един свещеник и още двама монаси да дойдат и да отслужат св. Василиева литургия. Въпреки че беше много изтощен, помагаше на свещеника в олтаря. Когато седеше на трона си в църквата и се молеше, започна да се задушава и да трепери. Тогава изгуби равновесие и почти падна, но за щастие монасите навреме успяха да го задържат. Те го сложиха на пода, където остана в безсъзнание няколко минути. След малко се съвзе и монасите му помогнаха да седне. Когато се опитаха да спуснат седалката на трона така, че да може да седне, той отказа и остана прав до края на службата, въпреки че лицето му беше восъчно бледо. Беше притеснен, задето здравословното му състояние не му позволява да се причасти. Малко след това припадна отново. Когато дойде в съзнание, монасите го накараха да седне, но той отказа и не само че не легна на пода, но и не седна на трона, а продължи да стои прав. Малко след това отиде да приготви теплотата, но припадна още веднъж. Когато дойде в съзнание, попита: “Теплотата готова ли е?” Реши да не се причастява, защото се опасяваше да не повърне.

След края на службата монасите седнаха в малката приемна за гости да се почерпят със сладко, а Старецът, както обикновено отиде в килията си да запали кандилото. Той стъпи на канапето, тъй като кандилото беше закачено нависоко, и оттам се чу глас: “О, Богородичке...”, последван от силен шум. Монасите се изплашиха и изтичаха да видят какво става. Видяха го да лежи на пода в безсъзнание. След малко дойде на себе си и им каза да излязат. Тогава те му казаха: “Отче, как можете да оставате сам след толкова припадъци?” А той им отговори: “Не се безпокойте, няма нищо страшно. Идете си, сега съм по-добре.”

Монасите го послушаха и си тръгнаха много загрижени за здравето му.

Всичко това продължило до октомври 1993 г. Старецът имал постоянни кръвоизливи, припадъци, често повръщане, болки в правото черво, които затруднявали седенето на стол.

22 октомври 1993 г. (5 ноември по новия календар) бил посленият му ден на Атон, след което отишъл в манастира “Св. Иоан Богослов” в Суроти, за да присъства на бдението на 10 ноември в чест на св. Арсений. Както винаги, там останал няколко дни и когато се готвел да замине за Атон, лекарите му открили тумор с големината на портокал в крайната част на ректума. Решили да предприемат лъчева терапия, за да намалят размерите му, и след това да го оперират. Изследването на скенер установило разсейки в черния дроб и в белите дробове. Въпреки това решението за операция било взето, за да се спре пълното запушване на правото черво поради съществуващия тумор.

Около 1,30 ч. следобяд, когато операцията бе завършена, Старецът бе приет в интензивното отделение. На съвсем малко хора бе разрешено да дойдат на свиждане. Ние стояхме до него, докато дойде в съзнание. За малко отвори очи, след което заспа отново. Когато се събуди, го попитах как се чувства.

Той се опита да се усмихне: “Не виждаш ли, чувствам се като космонавт.” (Имаше кислородна маска на лицето, системи на двете ръце, електроди на гърдите, стомашна сонда, катетър и апарат за измерване на кислородното налягане.)

С големи усилия Старецът продължи: “Там, откъдето се връщам, даже и медал ми дадоха - и посочи към гърдите, където е инсталирана жицата на електрокардиографа, - само че не зная какъв чин съм получил: полковник ли съм, или генерал?”

След това се обърна към своя приятел, лекаря, на когото много беше помагал, и го попита: “Коста, какво в крайна сметка откриват в мене? Томографията показва ли наличието на разсейки?”

“Да, отче”, отвърна докторът. “Белите дробове, както и черният дроб, са сериозно засегнати.”

“Това не пречи, нека прави разсейки колкото си иска. Само тук да остане чисто, докрая.” (И Старецът посочи главата си.)

След кратък разговор с о. Паисий докторът излезе и ние двамата останахме сами.

Между другото той ми каза: “Отче, ако кръвоизливът спре само за два часа, ще мога да присъствам на Божествената Литургия, без никакво затруднение. Впрочем спомням си, че молех Бог да направи така, че да страдам от рак.”

Имах някои лични проблеми, за които о. Паисий знаеше. Бях дълбоко трогнат от това, че въпреки скорошната си операция и непоносимите болки, той се опитваше да намери разрешение на моите проблеми. По същия начин постъпваше и към всеки друг, независимо от тежкото си здравословно състояние. Всеки чувстваше искрената любов, която Старецът изпитваше към всички.

Много хора се измъчваха, задето не могат да го посетят в болницата. Правеше така не защото не искаше да го безпокоят, но чувствителната му монашеска душа не можеше да приеме тяхната утеха, а в това време до другите пациенти да няма никого. Освен това не искаше да смущава болничния ред, тъй като някои лекари не обичаха да идват много хора.

На тези, които му съобщаваха, че някой го чака отвън, казваше: “Болният се нуждае от спокойствие, а не от посещения.”

Старецът остана в болницата няколко дни, след което бе откаран в манастира “Св. Иоан Богослов”, за да се възстанови.

Лекарите му казаха, че прогнозите не са много добри и че му остават не повече от четири месеца. Когато чу това, Старецът се усмихна и каза: “Трябва ли да чакам толкова месеци? Не може ли да стане по-рано?”

Острата болка, която го измъчваше, на моменти ставаше непоносима, но той понасяше всичко с изключително търпение и казваше, че светите мъченици са страдали заради любов към Христа, а той страда само за да оздравее!

О. Паисий твърдо бе решил да замине за Атон на 13 юни, понеделник. Но малко преди този ден вдигна температура и започна да се задушава, което го принуди да отложи пътуването си. Здравословното му състояние все повече се влошаваше. Както показваха изследванията, сега разсейките обхващаха по-голямата част от черния дроб, който беше много увеличен. Старецът постоянно трябваше да носи кислородна маска, за да улесни дишането.

С времето анорексията и затрудненията в дишането се увеличаваха, болките в корема ставаха все по-чести и остри. Освен всичко това вдигаше висока температура и тахикардия, метеоризмът му създаваше дискомфорт, поради който не можеше да лежи спокойно. През цялото време на своето боледуване не спираше да повтаря, че трябва да бъдем търпеливи и чрез собственото си търпение ни даваше прекрасен пример за това.

Към края на юни лекарите му казаха, че му остават около 2-3 седмици. В понеделник на 11 юли, в деня на св. Евфимия, о. Паисий се причасти за последен път, коленичил пред леглото си. През последното денонощие бе изключително спокоен и въпреки че страдаше, не се оплакваше. Не искаше да взима никакви лекарства. Приемаше само кортизон, защото според лекарите, това нямаше да удължи живота му, но щеше да му даде малко сила. Нощта в понеделник срещу вторник беше истинско мъчение за Стареца. И въпреки страданието си, беше спокоен и единствените думи, които шепнеха устните му, бяха: “Моя сладка Богородице”.

На 12 юли, вторник, Старецът Паисий смирено и тихо предаде святата си душа на Бога, Когото бе обичал дълбоко и на Когото бе служил от най-ранна възраст. Бе погребан в манастира “Св. Иоан Богослов” в Суроти, край гр. Солун.

Когато монасите, които искрено го обичаха и ценяха, научиха, че му остава да живее още съвсем малко, изразиха желание да бъде погребан в манастира Кутлумуш. Отците от манастира бяха започнали да приготвят за тази цел гроба на патриарх Матей, където е бил погребан и св. Фотий, юродив Христа ради, по волята на патриарха. По този повод Старецът каза следното: “Отче, простете ми за това, което ще кажа, но наистина го чувствам така. За душата ми би било най-добре, ако тялото бъде погребано на скромно, с нищо незабележимо място, още по-добре би било, ако хората хвърлят пръст отгоре, за да се простят греховете ми.”

Решението на Стареца да остане в манастира “Св. Иоан Богослов” бе резултат от няколко причини: желанието му да бъде погребан на тихо място, без много хора и особени почести; тежкото му здравословно състояние: честите кръвоизливи и затрудненото дишане, което крайно усложняваше пътуването му до Атон, както и желанието му да не пътува с вертолет, и накрая някаква лична духовна причина от особена важност, която не знаеше никой друг, освен той самия. Написа решението си във форма на стихотворение в една малка тетрадка. Желанието му бе то да бъде изписано на паметната плоча и поставено на гроба, за да знае всеки, че той е искал да завърши живота си в манастира “Св. Иоан Богослов” и да бъде погребан там. Също така изрази желание гробът му да не бъде разкопаван до Второто Пришествие. След смъртта на Стареца Паисий отците от манастира Кутлумуш, където той бе записан като брат, пожелаха решението му да бъде оповестено.