Преподобни Иларион беше родом от едно Палестинско село, наричано Фавата, близо до град Газа. Баща му и майка му бяха елини - от тях св. Иларион се роди и израсна подобно на цвете сред тръни, изпълнено с благоуханието на Христовата благодат. Родителите му го пратиха в Александрия да ходи на училище, но св. Иларион не се учеше само на мъдростта, която търсят елините, а отделяше по-голямо внимание на духовната премъдрост. Повярва в Господа Иисуса Христа и прие св. Кръщение, често отиваше на църква и с внимание слушаше Божествените слова, които "просвещават и вразумяват младенците" във вярата (Пс.117:130). В сърцето му силно гореше пламъкът на любовта към Бога: младият човек се стараеше да изгражда в себе си добри навици и мислеше по какъв начин да угоди на Господа.
Скоро той научи за св. Антоний Велики, понеже славата за неговия добродетелен живот се носеше навсякъде. Св. Иларион пожела да го види и побърза да отиде при него. Щом пристигна при великия Божий угодник, радостта му беше безгранична: той видя неговото свето лице и слушаше благодатните му думи, които показваха на хората пътя към духовното съвършенство и спасението. Известно време той остана при св. Антоний и с възхищение наблюдаваше неговия равноангелен живот: честите му и усърдни молитви, ръкоделието му и непрестанния труд, поста и въздържанието, братолюбието и нестяжанието, и всичко онова, което е присъщо на съвършения монашески живот. По това време при св. Антоний идваха много хора: едни - за да се излекуват от болестите си, други - за да получат благословение от преподобния отец, трети - за да чуят неговите боговдъхновени и душеполезни беседи. По тази причина св. Иларион не пожела да остане дълго там, тъй като нямаше пълно уединение и безмълвие, но реши да търси друго място, където да живее сам и да общува единствено с Бога, без да бъде смущаван от странични грижи. Той взе благословение от преподобния старец и се върна в отечеството си. Намери родителите си починали и раздели наследството, останало от тях, на две части: едната даде на сродниците си, а другата раздаде на бедните. За себе си не задържа нищо, но всичко остави заради Господа; отрече се от света и от самия себе си, за да може да стане Христов ученик и подражател на Неговата бедност, която Той, Подателят на всички блага, възприе заради нас и заради нашето спасение.
И така, оставил всичко суетно, св. Иларион отиде в пустинята, която се намира на малко повече от 10 км от град Маюма: ( Маюма - пристанище на град Газа в Палестина) засели се в нея и живееше сам - между морето и езерото. В тази пустиня върлуваха разбойници и някой от познатите му го посъветва да не остава там за да не попадне в ръцете им и да го убият, но св. Иларион не се страхуваше от смъртта на тялото, а се грижеше да избегне другата, несравнено по-страшната и вечна смърт - смъртта на душата.
- Трябва - каза му, - да бягаме от онези разбойници, които убиват душата. А от тези, които убиват тялото - от тях не се боя. "Господ е мое просвещение и мой Спасител - от кого ще се уплаша? Господ е защитник на моя живот - от кого ще се страхувам?" (Пс.26:1)
В своето пустинническо пребиваване св. Иларион непрестанно се трудеше в пост и молитва. Храната му беше 15 смокини на ден, които приемаше след залез слънце. Носеше груба власеница и кожена мантия, дадена му от преподобни Антоний.
Но врагът на човешкото спасение не можеше да се примири, виждайки себе си побеждаван от младия инок, и подигна в него страшна борба. Отначало го нападна с плътска похот: възбуждаше в младежкото му тяло нечисти движения и смущаваше ума му със скверни помисли. Но Иларион, щом усети адската змия, която искаше да го умъртви с отровата на греха, въоръжи се против нея с още по-голямо въздържание на тялото и с усърдна молитва към Бога - така в скоро време напълно победи духовния враг. Прибави пост към поста си и трудове към трудовете си: хранеше се веднъж на три дни, а понякога - и на четири. Смиряваше и тялото си с физически труд: копаеше земята или пък плетеше кошници, и си казваше думите на апостола:
- "Който не иска да се труди, не бива и да яде" (2Сол.3:10).
За да прогони нечистите помисли от сърцето си, той подобно на митаря се удряше в гърдите и с покаяние отправяше от дълбините на сърцето си въздишки и молитвени вопли към Бога. Тялото си наричаше "магаре" и му говореше така:
- Аз, магаре, ще те направя да не беснееш, и няма да те храня с ечемик, а с плява! С глад и жажда ще те уморя и с тежко бреме ще те натоваря, за да мислиш по-скоро за храната си, а не за нечистота.
Тези думи той изпълни и на дело: толкова много изсуши тялото си с въздържание, че изглеждаше само кожа и кости.
А дяволът, като видя, че не само не можа да го победи с плътска похот, но и сам от него е победен, намисли да го уплаши с разни мечтания и привидения. Една нощ св. Иларион стоеше на молитва и неочаквано чу детски плач и ридаене на жени, рев на лъвове и гласове на други животни, глъчка и невъобразим шум като от сражение. Това беше дяволско нападение: бесът доведе със себе си множество свои другари и всички те ревяха с такива отвратителни гласове за да хвърлят светия пустинник в малодушие и страх - да го накарат да се уплаши само от грозния им рев, да остави пустинята и да избяга. Но той разбра, че това са бесовски страхования, огради се с кръстното знамение и се въоръжи с щита на вярата, застана на колене и усърдно се молеше на Бога да му подаде свише помощ. Така с гореща молитва той побеждаваше духовния враг. По едно време се надигна малко за да види онова, което чу с ушите си (понеже нощта беше твърде светла и имаше луна). И ето, видя огромна колесница със страшни и свирепи коне, която с голям шум се носеше срещу него. Той извика:
- Господи Иисусе Христе, помогни ми!
Тогава изведнъж земята се разтвори и погълна цялата бесовска сила. А преподобният възпяваше Бога, Който го избави от дяволската колесница както в древност спаси Своя народ от фараоновите колесници при Червено море, и казваше:
- "Бог хвърли в морето конете и ездачите, простря Своята десница и земята ги погълна" (Изх.15:1). "Едни - с колесници, други - с коне, а ние в името на нашия Господ Бог ще издигнем глас. Те се препънаха и паднаха, а ние станахме и се изправихме" (Пс.19:8-9).
Така св. Иларион победи бесовете, но те не престанаха да го нападат и всякак се опитваха да го погубят. Измисляха други най-различни коварства и го изкушаваха: веднъж, например, докато светецът беше легнал да почива, бесовете се преобразяваха в голи жени, лягаха до него и безсрамно се кикотеха. Друг път той беше гладен и жаден, а демоните му показваха разнообразни и вкусни ястия и пития. Докато се молеше, понякога пред него се явяваше вълк и виеше, или пък - скачаща лисица; веднъж пред него се сражаваха войници: един от тях падна убит в краката му и молеше да го погребе. Друг път той стоеше на молитва и изпадна в разсеяност: умът му, победен от естествената си немощ, мислеше за нещо друго. Тогава бесът като някакъв войник скочи на плещите му и взе да го рита по ребрата, биеше го с бич по гърба и по шията, и му казваше:
- Тичай, тичай! Защо спиш?
И през смях го питаше:
- Искаш ли ечемик? ( Според някои, тук очевидно бесът намеквал за обръщението на св. Иларион към своето тяло - виж по-горе)
Но светецът считаше всички тези дяволски козни за нищо и ги прогонваше от себе си със силата на кръстното знамение.
След това си направи малка килия във вид на гроб, в която едва можеше да влезе изправен, живееше в нея и се подвизаваше срещу невидимите духове на злобата.
Веднъж разбойници поискаха да го нападнат нощем, с надежда да намерят в килията му някакви ценни предмети, но цяла нощ го търсиха и не можаха да го намерят. Едва на сутринта намериха мястото, където живее, но видяха, че е крайно беден и няма нищо.
- Ако те нападнат разбойници - попитаха го, - какво ще правиш?
- Голият не се страхува от разбойници - отвърна им той.
- Но те могат да те убият - казаха му.
Св. Иларион им отговори:
- Винаги се готвя за смъртта, и затова не се страхувам от разбойници.
Те се почудиха на вярата и мъжеството му, и си признаха пред него, че цяла нощ са го търсили, но не можаха да го намерят. Обещаха да поправят живота си и си отидоха.
Много години живя св. Иларион в тази пустиня и по цяла Палестина се понесе славата за светия му живот. Тогава при него започнаха да идват много хора - те търсеха за своите нужди помощ от неговите свети молитви. Една жена от град Елевтеропол живееше от 15 години в съпружество, но беше неплодна. По тази причина мъжът и много я обиждаше и и натякваше. Измъчена, тя се осмели да отиде при св. Иларион, дойде до него и падна пред нозете му. Но той се отвърна от нея. Тя започна да плаче и му се молеше:
- Защо се отвръщаш, рабе Божий, от мен, страдащата? Защо презираш тази, която те моли със сълзи на очи? Не гледай това, че съм жена, но виж болката на сърцето ми и сълзите ми, и ме помилвай, угодниче Христов! Спомни си, че Спасителят почете нашето женско естество и от него се облече в човешка плът; то и теб е родило. Затова не отпращай без нищо мен, която прибягвам към тебе и от твоите молитви търся помощ и развързване на неплодството ми, заради което мъжът ми непрестанно ме укорява и ме обижда!
От тези думи св. Иларион се преклони на милост, издигна очи към небето и се помоли за нея. След това и заповяда да се върне у дома си:
- Върви си с добра надежда - казваше и - и Господ ще ти даде по прошението ти.
Тя с радост се върна и повярва, че думите на преподобния отец ще се сбъднат. Действително, в скоро време Бог изпълни молитвата на Своя угодник и освободи жената от неплодството и: тя зачена и роди син, според предсказанието на св. Иларион. На следващата година отново дойде при него и носеше в ръцете си своя син - малко детенце.
- Ето, светий угодниче Божий - каза му с благодарност, - това е плодът на твоите свети молитви. И сега благослови чедото ми, което ти ми измоли от Бога!
Светецът благослови майката и сина и, и ги отпрати да си идат с мир. А тя възхваляше Господа и разказваше по цялата околност какво и бе сторил Божият угодник св. Иларион.
Друга една жена на име Аристенета, християнка по вяра, съпруга на някой си велможа Елпидий, имаше трима синове, които бяха пострадали от вредоносен вятър. Те и тримата се разболяха в един ден от някаква странна и тежка болест, която лекарите не можеха да излекуват, и вече бяха почти на умиране. А тази жена беше чула за св. Иларион и побърза да отиде при него в пустинята, заедно със своите слуги и слугини. Щом стигна там, тя се разплака и падна пред нозете му.
- Заклевам те - казваше му - в името на нашия Господ Иисус Христос и заради честния Негов Кръст, да дойдеш в Газа и да излекуваш от болестта тримата ми синове, които са на смъртно легло! Така и в елинския град ще се прослави името Господне заради твоето идване и заради изцеляването на чедата ми, и ще се посрами суетният газски бог Марнас, когото неверниците почитат.
Св. Иларион не искаше да направи това и и отвърна:
- Никога не напускам пустинята, и не само не ходя в града, но даже и до селото не се приближавам.
Но тя толкова настоятелно го молеше и плачеше, че той накрая и обеща да отиде след залез слънце. Късно вечерта св. Иларион пристигна в Газа и отиде при болните юноши. С топло състрадание той се помоли над тях и призова името на Господа Иисуса Христа. После ги докосна с ръка и веднага от тях започна да тече обилна пот - в същия час те станаха напълно здрави. Подкрепиха се с храна, благодариха на Бога и почтително целунаха светите ръце на преподобния отец.
Вестта за чудното изцеление на тримата братя скоро се разчу по целия град. От този момент множество болни хора започнаха да идват в пустинята при св. Иларион и получаваха изцеление по неговите молитви. Също и мнозина елини, чули за ставащите чудеса, приемаха вярата в Господа Иисуса Христа, а не бяха малко и онези, които пожелаха да следват добродетелния живот на преподобния отец, напускаха света и отиваха да живеят при него в пустинята. Не след дълго броят на учениците му стана твърде голям. Така св. Иларион стана първият духовен наставник на монаси в Палестина, както св. Антоний - в Египет.
Веднъж доведоха при него една сляпа жена, която от 10 години бе изгубила зрението си и похарчи целия си имот по лекари, но не беше получила никаква полза. Нея блаженият я излекува по подобен начин както Иисус Христос бе изцерил слепородения: плюна на лицето и и тя веднага прогледа. Трепет и благоговеен ужас изпълниха тогава душите на хората, които се бяха събрали там и станаха очевидци на необикновеното изцеление. Те се радваха, удивяваха се на това преславно чудо и възхваляха Бога.
Един газски велможа имаше тежко болен слуга - кочияш. Преди време, докато бил на колесницата, този човек получил рана от бяс и целият се вцепенил, така че изобщо не можеше да движи която и да е част на тялото си, освен езика. След това пострадалият беше донесен в пустинята при св. Иларион, но той само го погледна и му каза:
- Не е възможно за теб да бъдеш излекуван от болестта си, ако първо не повярваш в Иисус Христос - нашия Господ, Който може да ти дари здраве.
- Вярвам в Него - отвърна с готовност болният. - Само нека Той да ме изцели!
Тогава светецът се помоли на Бога и го излекува със силата и благодатта на Христа. Научи го да вярва в Господа и му нареди да приеме Кръщение. Така този слуга бе освободен от измъчващите го бесове и си отиде оздравял по тяло и по душа.
Много още бяха случаите на чудотворни изцеления по молитвите на преподобния отец. Случи се при него да дойде един човек на име Марист. Той живееше в околностите на Иерусалим и беше човек с изключителна физическа сила: можеше без затруднение да вдигне 15 пуда ( Пуд - руска мярка за тегло, равна на 16,3 кг. 15 пуда са близо 245 кг) пшеница и да ги носи, а когато се налагаше да пренася голямо количество предмети, не се нуждаеше от товарно животно. Но при тази своя физическа сила веднъж в него влезе бяс и го мъчеше: гонеше го по пущинаците и по полята. Хората много пъти го хващаха и връзваха с железни вериги ръцете и краката му, вкарваха го с голям труд в затвор и строго го пазеха, но той с още по-голяма сила - със своята естествена и с бесовската - без затруднения разкъсваше веригите, разбиваше вратата и избягваше оттам. А после ходеше по пътищата и погубваше онези хора, които срещаше: на едни отхапваше носа, устните или ушите, на други счупваше ръцете и краката, а на някои избождаше очите или им прегризваше гърлата и ги убиваше, и много други такива жестокости вършеше, но никой не можеше да го укроти. Събра се тогава голямо множество народ, хванаха го, обвързаха го по цялото тяло с железа, и като някакъв див бик го довлякоха при св. Иларион. Щом го видя, преподобният отец заповяда да го развържат и човекът стоеше кротък като агне. След това се помоли на Бога за него и каза на измъчващия го бяс:
- В името на нашия Господ Иисус Христос, заповядвам ти, нечист дух: излез от този човек и отиди в безводни места!
Обезсилен от думите на Божия угодник и от силата свише, която се проявяваше чрез тях, бесът стресе болния, събори го на земята и излезе от него. От това време по Божията благодат и заради молитвите на светия пустинник Марист оздравя и от все сърце прославяше своя благодетел. Но св. Иларион му забрани да прави това, а също и на останалите не позволяваше да го хвалят.
- Това - казваше им - не е от нас извършено, но от човеколюбието и благодатта на Христа Спасителя, Който понесе болките ни заради Своето неизказано милосърдие към нас, Неговите раби. Затова Него да прославяме непрестанно, да Му благодарим и да Го величаем!
Още не беше свършил да говори, и доведоха при него някакъв мъж на име Орион - един от богатите и знатни жители на град Айла. Водеха го вързан с железни вериги, понеже в него се бяха вселили легион бесове. Той, щом се приближи до светеца, изтръгна се от ръцете на водачите си, отиде зад него, хвана го и го вдигна над себе си. Всички извикаха от ужас: уплашиха се да не би да удари в земята св. Иларион и да съкруши тялото му. Но преподобният отец се позасмя и каза:
- Оставете моя противник да се бори с мен!
Простря ръка назад, хвана бесноватия за косата и пред очите на изумените хора го постави пред нозете си. После му върза ръцете, стъпи на краката му и рече:
- Мъчи се, бесовски легионе, мъчи се!
А бесовете, които бяха в човека, крещяха с различни гласове и вдигаха глъчка сякаш от много народ. Св. Иларион застана на молитва.
- Господи Иисусе Христе - казваше, - освободи този беден човек от бесовския легион, защото Ти можеш да победиш както един, така и много!
При това изведнъж се чу голям шум и бесовете излязоха със страшни викове и крясъци. А човекът, който бе избавен от тяхното мъчителство, оздравя и благодареше на Бога и на Неговия угодник - св. Иларион. След известно време той дойде заедно с жена си и с приятелите си, и донесе на светеца много дарове задето го бе излекувал. Но той не ги прие.
- Не си ли чувал - каза му - как пострада Гиезий, след като взе дарове от мъжа, излекуван от проказа (4Цар.5:20-27)? Така е, защото благодатта на Господа не се продава. Но ти раздай това на бедните, които са в твоя град. На нас, живеещите в пустинята, не ни трябва имущество.
После го отпрати назад заедно с даровете.
В друго време донесоха при св. Иларион един разслабен човек на име Занан, каменоделец от град Маюма, и той веднага оздравя по неговите свети молитви.
Веднъж беше доведена при светеца една бесновата девойка от околностите на град Газа. А причината за побесняването и бе следната: някакъв юноша я беше харесал и пожела да бъде с нея, но тя се отвръщаше от него и не се съгласяваше да угоди на нечистата му похот. А юношата, като видя че нищо няма да успее нито с примамливи думи, нито със скъпоценни подаръци, отиде в египетския град Мемфис при магьосниците, които служеха на езическия бог Асклепий, и им откри греховното си желание към онази девойка, което изгаряше сърцето му и не му даваше покой. Те пък му дадоха някакви магьоснически думи, написани на медна плочка, и той, щом се върна в дома си, закопа тази плочка под прага на къщата, в която живееше девойката - така го бяха научили магьосниците. Веднага след това в девойката се всели зъл дух и я разпали до забрава с блудна похот. Тя започна силно да крещи и викаше по име онзи юноша за да изпълни похотта му, безсрамно се събличаше и хвърляше дрехите си, изгаряна вътрешно от геенския огън на прелюбодеянието. Родителите и видяха това и разбраха, че е дяволска напаст; взеха я и я отведоха в монастира на св. Иларион. (Около преподобния вече се беше събрало многочислено братство и той устрои голям монастир.) А докато я водеха, бесът, вселил се в нея, плачеше и викаше:
- По-добре щеше да ми бъде ако бях останал в Мемфис да мамя хората със сънища, отколкото сега, когато съм пратен тук!
Доведоха я при светеца, а бесът отново взе да вика:
- Не по собствено желание влязох в тази девица: насила съм изпратен в нея от онзи, който ми е господар. А сега зле се мъча и не мога да изляза, защото съм завързан към медната плочка и съм закопан под прага! Затова няма да изляза, докато не ме освободи юношата, който ме върза!
Преподобният отец се позасмя и каза:
- Това ли е твоята голяма сила, дяволе, че с конец си вързан и с медна плочка насила си задържан?
После го попита:
- Защо не си влязъл в юношата, който те върза?
- Той - отвърна бесът - има в себе си един от моите приятели: беса на сладострастието.
Тогава св. Иларион се помоли на Бога и го изгони от девицата, а нея поучаваше да се пази от дяволските мрежи и да избягва разговори с безсрамни младежи.
Някакъв велможа имаше в себе си нечист дух, но дойде при блажения Иларион и получи по неговите молитви изцеление. От благодарност той после донесе 10 литри ( Литра - фунт, мярка за тежест, равна на 72 златника (3Цар.10:17). (Фунтът в различните времена и страни е имал различна стойност. Например, в англоезичните страни 1 фунт = 453,6 г.)) злато на своя благодатен лекар и го молеше да приеме този дар. Светецът му показа един ечемичен хляб и отвърна:
- Онзи, който се храни с такъв хляб, счита златото за тиня.
Не прие златото, и оздравелият велможа го върна със себе си.
Преподобни Антоний също чу за делата на Божия угодник Иларион, радваше се духом и често му пишеше. Понякога идваха при него хора от Сирия за да бъдат излекувани, а той им казваше:
- Защо толкова много сте се измъчили да пътувате и от толкова далеч сте дошли при мен? Вие имате близо до вас моя син в Христа - Иларион: той получи от Бога благодатния дар да изцелява всякакви болести.
По цяла Палестина започнаха да се строят монастири с благословението на св. Иларион и всички монаси идваха при него за да чуят боговдъхновените му поучения, а той всички наставляваше в пътя на спасението. Веднъж дошлите при него братя го помолиха да отиде и да посети монастирите, чийто брой по неговите молитви и с негово благословение се бе умножил, да ги утвърди и да им даде правила за монашески живот. И когато тръгна на път, около него се събра голямо множество братя - около 3000; те го следваха и с радост насищаха душите си от благодатния извор на неговите небесномъдри поучения. Така св. Иларион обхождаше монастирите, посещаваше братята и извърши много знамения. Един брат странноприемец имаше свое лозе и всяка година добиваше от него близо 100 мери (Мяра - мярка за вместимост (Бит.18:6; в бълг. синод. прев.: "три сати"). Според някои 1 сат (т.е. 1 мяра) = 7,3 литра) вино. Той прие с любов св. Иларион и молеше братята да отидат на лозето му и да вземат за себе си грозде - кой колкото иска, защото вече беше узряло. Те така и направиха: всеки отряза за себе си колкото искаше; а бяха, както се спомена, около 3000 души. Св. Иларион се радваше, виждайки любовта на брата - странноприемец, която той имаше към ближните си, и благослови лозето му. Същата година този брат придоби от лозето си повече от 300 мери вино. Така благословението на преподобния отец умножи плода на лозето, заради страннолюбието на брата.
А друг един брат, скъперник и коравосърдечен, щом видя да минава покрай лозето му светецът заедно със своите духовни чеда, постави пазач да гледа да не би някой да откъсне един грозд от него. Този пазач хвърляше камъни срещу тях и викаше:
- Не се приближавайте към лозето, защото е чуждо!
Затова този брат се лиши от благословението на преподобния отец и събра съвсем малко грозде, и то - всичкото кисело.
Веднъж св. Иларион вървеше през пустинята Кадис за да посети един от своите ученици, но се случи да мине през езическия град Елуса, в който попадна на бесовски празник: бяха се насъбрали от околните села много идолопоклонници и с викове, крясъци и веселби принасяха жертви в храма на скверната Афродита. Щом чуха за идването на св. Иларион, те излязоха с жените и децата си да го посрещнат - отдавна бяха слушали за него, че е велик чудотворец. Когато го видяха, преклониха глави и казваха на сирийски:
- Варах! Варах! (което значи: "Благослови! Благослови!")
Донесоха при него множество болни и бесновати хора, а преподобният всички ги излекува със силата на Христа, поучаваше ги да вярват в Единия истински Бог и те всички се обърнаха към светата Вяра. А после остана там за известно време и не си отиде, докато те не разрушиха идолските храмове, а след това построиха църква се кръстиха в името на Господа. Тогава преподобният ги утвърди във вярата, даде им благословението си и продължи своя път.
Св. Иларион имаше от Бога и следния благодатен дар: когато минаваше покрай някой човек, с обонянието си усещаше, и само от докосване до дрехата му разбираше от каква страст е обладан той. Веднъж един брат, скъперник и сребролюбив, изпрати на светеца малко плодове от градината си. Вечерта преподобният отец седна на трапезата да се храни и учениците му сложиха тези плодове. Но св. Иларион ги погледна, отвърна се с погнуса от тях и каза:
- Не мога да търпя смрадта, която излиза от тези плодове! Махнете ги оттук!
Блаженият Исихий, негов ученик, го молеше да вкуси и да благослови любовта на брата.
- Не се погнусявай, отче - казваше му, - от приношението на брата. Той с вяра изпрати начатък от своето лозе.
Тогава светецът му отвърна:
- Не помирисваш ли, че те вонят на скъперничество?
- Нима е възможно - учуди се Исихий - плодовете освен природната си миризма да смърдят и на някаква страст?
- Ако не ми вярваш - каза му тогава св. Иларион, - дай ги на воловете - да видим дали ще ги ядат!
Исихий занесе и сложи в яслите пред воловете. А те ги подушиха и започнаха силно да реват от непоносимото зловоние, откъснаха се от яслите и побягнаха.
Тогава св. Иларион вече беше на 63-годишна възраст. Около него се бе събрало голямо братство и имаше нужда монастирът да се разшири, а грижите около него все нарастваха. Това много пречеше на безмълвието на преподобния. Освен другото, при него често идваха хора: едни за изцеление, други за благословение. Идваха епископи и презвитери заедно с останалите църковни служители, идваха князе и велможи от градовете и от много области - те искаха да чуят от него Божието слово и да получат благословение. Преподобният отец силно се теготеше от това, че приходящите не му дават да живее в безмълвие, плачеше и си спомняше предишното време, когато живееше сам в пустинята. Братята го виждаха, че постоянно е натъжен и плаче, и го питаха:
- Отче, защо така скърбиш и плачеш?
А той им казваше:
- Затова плача и съм скръбен, понеже отново се върнах в света и получих тук наградата си. Сега всички палестинци и всичка околни градове ме прославят, вие ме почитате като владика и всички, които са в монастира, ме наричат "господар".
Щом чуха това, братята разбраха, че той иска тайно да си отиде от тях и пазеха внимателно, да не би да ги напусне. Така старецът скърбеше две години. Веднъж дойде при него Аристенета, жената на велможата Елпидий, чиито трима сина преподобният изцели от смъртоносната болест, и просеше благословение и молитви за път, понеже искаше да отиде в Египет и да се поклони на преподобни Антоний. А св. Иларион, като чу за великия подвижник, въздъхна и рече:
- Ех, да можех и аз да отида там и да видя в този живот светия и възлюбен мой отец Антоний! Но братята насила ме задържат тук и не мога да отида при него.
После помълча малко и изведнъж горчиво заплака.
- Ето - каза, - вече е втори ден, откакто целият свят скърби задето се лиши от великия светилник - защото вече душата на преподобни Антоний напусна тялото.
От тези думи жената и всички, които бяха там, разбраха, че му беше открито от Бога за кончината на преподобни Антоний. Тогава Аристенета се върна в дома си и след няколко дни дойде вестта, че св. Антоний е починал в Господа.
Св. Иларион не можеше повече да търпи да бъде уважаван от хората, а освен това получи откровение от Бога да излезе от монастира. Тогава повика няколко от учениците си и им заповяда да вървят с него. Те взеха едно магаре и поставиха на него преподобния отец, който вече не можеше да ходи от старост, поддържаха го и вървяха с него. Скоро, обаче, останалите братя в монастира и хората от околните градове и села разбраха, че св. Иларион ги е напуснал, събраха се около 10 хиляди души и тръгнаха да го догонят. Не след дълго го настигнаха, кланяха му се до земята, плачеха и го молеха да не ги оставя. Казваха му:
- Ти след Бога си наш отец в Палестина, ти ни утвърждаваш във вярата и ни помагаш. Затова не ни оставяй да бъдем като овци без пастир!
А той от своя страна ги увещаваше и им отвърна:
- Какво правите, чеда, и защо съкрушавате сърцето ми? Знайте, че не без волята Божия постъпвам така. Молих се на Господа и Той ми заповяда да си отида оттук, за да не виждам връхлитащите скърби върху Христовата Църква и да не гледам разоряването на светите храмове, потъпкването на олтарите и проливането на кръвта на моите чеда!
А те, щом чуха, че му е открито за настъпващите тежки времена, още по-усърдно започнаха да го молят да не ги оставя, но да им помага много повече в скърбите със своите свети молитви. Но той се натъжи, удари с жезъла си по земята и каза:
- Няма да ям, нито да пия, докато не ме пуснете, и ако искате да ме видите мъртъв - задръжте ме!
Седем дни те не преставаха да го молят, но като видяха непреклонното му намерение, пуснаха го да върви с мир, и цялото множество народ го изпращаше надалеч с много скръб и сълзи. Стигнаха в град Ветил - там св. Иларион коленичи и се помоли заедно с всички, а след това ги предаде на волята Божия и ги пусна да се върнат по домовете си. Избра 40 братя, за които знаеше, че могат да понесат трудностите на поста по време на пътуването (т.е. да се хранят малко само след залез слънце) и ги взе със себе си. Вървя пет дни и стигна в Пилусия, ( Пилусия или Пелуза, а също и споменаваните по-нататък: Лихнос, Тават, Вавилон (Египетски - по-късно: част от Кайро), Афродитон и Врухия - градове и места в северен Египет) посети братята, живеещи в близката пустиня, в едно място, наричано Лихнос, а после продължи и след три дни стигна в град Тават. Видя Христовия изповедник, епископ Драконтий, който се намираше там в заточение, и взаимно се утешиха с боговдъхновена беседа. Отново тръгна и вървя няколко дни с големи трудности, пристигна във Вавилон и посети друг един Христов изповедник - епископ Филон. Тези двама епископи бяха изпратени на заточение в споменатите места от император Констанций, който помагаше на еретиците ариани. След разговор с блажения Филон, св. Иларион продължи пътя си и стигна до град Афродитон. Оттук вървя още три дни през страшна и дива пустиня, и стигна до една висока планина - на нея по-рано живееше преподобни Антоний. А сега намери там двама негови ученици - Исаак и Пелусиан - които много се зарадваха от идването на св. Иларион. Мястото, където живееха, беше прекрасно, и той с голямо желание го обходи и разгледа. Исаак и Пелусиан му разказваха за делата на преподобни Антоний и му посочваха местата, където е пребивавал:
- На това място - казваха - светият наш отец Антоний пееше, а на онова безмълвстваше; там се молеше, а тук седеше и плетеше кошници; тук имаше обичай да почива от трудовете си, а там спеше. Това лозе и тези дървета той ги насади, хармана го направи със собствените си ръце; той изкопа с много труд и този резервоар за поливане на градината. Ето, това е мотиката, с която св. Антоний дълго време работеше.
Така те му показваха едно или друго нещо, а щом стигнаха там, където св. Антоний обикновено почиваше, той със страх и радост целуна това място и легна на него. На върха на планината имаше две каменни килии - в тях преподобни Антоний отиваше на безмълвие и се скриваше от безпокойството, което му причиняваше голямото множество приходящи хора. Там се изкачиха по стълби заедно със св. Иларион и му показаха лозе и различни овощни дървета, отрупани с плод.
- Всичко това - рекоха - преди три години го насади св. Антоний.
Преподобният Иларион остана не малко време на планината заедно със своите духовни чеда, за да почине от пътя, а след това отново се върна в Афродитон. Там изпрати братята и им заповяда да се върнат в Палестина, в своя монастир, а при себе си остави само двама и заедно с тях отиде в пустинята, която се намираше недалеч от града. В нея св. Иларион остана да живее и толкова усърдно се подвизаваше в безмълвие, във въздържание и в молитва, сякаш сега започва да води монашески живот в Христа.
След кончината на св. Антоний, по тези места дойде небивала суша и продължи цели три години. Настана и голям глад - земята изгаряше от зноя като от огън. Жителите на околността казваха:
- Не само хората, но и земята скърби заради смъртта на преподобни Антоний, и небето не праща дъжд...
Много хора и животни умираха от глад и жажда. А когато разбраха, че по тези места е дошъл да живее св. Иларион, ученикът на преподобни Антоний, събра се голямо множество народ с жени и деца, отидоха в пустинята при него, молеха го и казваха:
- Бог те изпрати при нас вместо светия отец Антоний! Затова смили се над нас и се помоли на Господа да даде по Своето безкрайно милосърдие дъжд на изсъхналата ни земя.
Св. Иларион виждаше в какво голямо бедствие са изпаднали тези хора и как загиват от глад и жажда. Издигна очите и ръцете си към небето и със сълзи се помоли на Бога. При това веднага се изля голям дъжд и изобилно напои цялата земя в околността. Оттогава при него започнаха да идват много хора и носеха своите болни. Св. Иларион видя, че и тук мнозина го посещават и му пречат да се отдаде на безмълвие. Затова пожела да отиде в пустинята Оасим и тръгна на път с двамата си ученици. Задмина Александрия и дойде във Врухия - там намери някои братя, които го познаваха и с радост го приеха. Доста време той остана у тях и искаше да тръгва, но братята не желаеха да ги напусне и го молеха да остане у тях. Той реши тайно да излезе през нощта, но когато учениците му приготвяха магарето за път, братята разбраха, легнаха пред вратата и казваха:
- По-добре е за нас да умрем така, както лежим в нозете ти, отколкото тъй скоро да ни напуснеш!
А той ги молеше да станат и им рече:
- Станете, чеда! Добре ще бъде и за вас, и за мен, ако ме пуснете по-бързо да си вървя, защото Бог във видение ми заповяда да си отида оттук. Затова и се старая по-скоро да си тръгна, да не би заради мен и вие да пострадате. Наистина, после ще разберете, че не напразно бързам да си отида от съпребиваването с вас.
Тогава братята го послушаха и станаха, а той се помоли и се прости с тях. Излезе и тръгна в непроходимата пустиня, запазван от Божията благодат.
На другия ден след заминаването му от Врухия, пристигнаха там езичници от Газа заедно с палачи и разпитваха къде е св. Иларион. Узнаха, че вече си е тръгнал и си казаха:
- Вижте какъв магьосник! Усети какво ще му се случи от нас и избяга!
Но защо се случи това нападение? Онези от жителите на Газа, които бяха помрачени от идолопоклонническото нечестие, отдавна завиждаха на преподобния, понеже хората разбираха, че са излъгани от тях, оставяха скверния им идол Марнас и отиваха при св. Иларион. Най-много се заканваха срещу светеца Марнасовите жреци - те по всякакъв начин се опитваха да го погубят. Но не можеха, защото всички околни градове и села дълбоко почитаха Божия угодник. А когато умря император Констанций и на престола се качи Юлиан Отстъпник, беззаконниците намериха сгодно време да изпълнят отдавна замисляната си злоба. Те отидоха при богопротивния цар, представиха му много клевети срещу св. Иларион и измолиха от него писание, в което се заповядваше да разрушат неговия монастир, намиращ се близо до Газа, да бият учениците му и да ги изгонят от тези предели, а самия св. Иларион и неговия помощник Исихий да убият. Така и направиха. Разрушиха монастира и разпръснаха Христовото стадо. Исихий, който беше любим на своя учител, блажения Иларион, и най-усърден в послушание към него, се криеше от ръцете на нечестивите и живееше в пустините; а св. Иларион, запазван от Бога, пребиваваше в Оасимската пустиня. Година по-късно при него дойде ученикът му Адриан, извести му че Юлиан Отстъпник е убит, и го молеше да се завърне в Палестина на предишното си място, защото в Църквата отново бе настанал мир. Но св. Иларион обичаше от цялата си душа тишината на безмълвието и богосъзерцанието, и не пожела да отиде в Палестина. Скоро обаче видя, че и тук в Оасим не може да се скрие от хората, и се отправи по пустинята към Либия заедно с единия от учениците си - Зинон, а Адриан заедно с другия се върна в Палестина.
Достигнал пристанищния град Паретон, преподобният се качи на кораб и отплава към Сицилия за да избяга от човешката слава. А собственикът на този кораб имаше син, измъчван от нечист дух. По едно време бесът в него взе да вика:
- Иларионе, рабе Божий, защо и в морето не ни оставяш на мира!? Потърпи докато стигнем брега, за да не попадна оттук в пропастта!...
Светецът му отговори:
- Ако Бог ти позволява да стоиш в Неговото създание, стой; а ако Той те изгони, какво общо имам с това? Аз съм грешен човек.
Щом чу тези думи, бащата на бесноватото момче падна пред блажения заедно с всички, които бяха на кораба, и го молеше да се смили над сина му и да изгони беса от него. Но св. Иларион не искаше и казваше, че е грешен. Накрая все пак се съгласи, но им постави условие:
- Ако обещаете, че няма да кажете за мен на никого в онази страна, към която плаваме, ще помоля моя Господ да прогони лукавия дух.
Тогава те с клетва му обещаха да сторят по желанието му. Той се помоли и изгони беса от момчето, и всички пътници, които бяха на кораба прославяха Бога за това чудо.
Скоро пристигнаха на сицилийския бряг близо до една планина, наричана Пахин. Св. Иларион искаше да даде на стопанина на кораба вместо наем едно Евангелие, което собственоръчно бе преписал още в младостта си, понеже нямаше с какво друго да му заплати, сам бидейки беден духом и материално. Но той не го прие, макар светецът много да го увещаваше, и каза:
- Няма да взема от вас каквото и да било, защото сте бедни и нямате нищо.
А преподобният отец се радваше в душата си, като виждаше себе си съвършено беден и нямащ нищо от суетните неща. Отдалечи се от брега на около 20 км и там живееше със своя ученик. Всеки ден ученикът събираше по един сноп дърва и ги занасяше в близкото село, получаваше срещу тях парче хляб и така двамата се изхранваха с благодарност към Бога.
Но и тук Божият угодник не можа да се скрие, както е невъзможно да се скрие град, стоящ на върха на планина (Мат.5:14). В Рим, в църквата "Св. Петър" имаше един бесноват човек, който извика:
- Неотдавна в Сицилия дойде Христовият раб Иларион. За него никой не знае и той си мисли, че ще може да се скрие. Но аз ще отида там и ще разкажа за него!
Така и стана. Отведоха човека в Сицилия и той намери преподобния отец в Пахин. Щом отиде при него, падна пред колибата му и получи изцеление по неговите молитви. Оттогава жителите на околността разбраха за св. Иларион и започнаха да идват при него. Много хора идваха, търсеха лек за болестите си и получаваха. А онзи човек от Рим, който бе излекуван от беснованието, донесе много дарове на преподобния от благодарност задето оздравя. Но той му отказа с думите:
- Писано е: "Даром получихте, даром давайте" (Мат.10:8).
Докато св. Иларион живееше в Сицилия, неговият любим ученик, блаженият Исихий, три години го търсеше най-прилежно. Той отиде в много страни и проверяваше старателно навсякъде, премина много планини и пустини, но не го намери. Когато беше в град Метон (който е на крайбрежието в Пелопонес), чу от един търговец евреин, че в Сицилия се е появил някакъв християнски пророк, който върши много чудеса. Исихий го попита:
- Как се нарича той и как изглежда?
- Не съм го видял - отвърна евреинът, - нито името му зная, а само съм чувал за него.
Исихий разбра, че това е св. Иларион, когото търси, качи се на кораб и отплава за Сицилия. С труд разбра от хората къде е той, а те всички казваха единодушно:
- Той извърши много чудеса, но нито от един от нас не взе за това дори къшей хляб.
Намери го в Пахин и се поклони до земята пред нозете му, целуваше ги и ги обливаше със сълзи. Старецът едва успя да го вдигне от земята, понеже той не можеше да спре да плаче от голямата си радост. След това св. Иларион започна да разговаря с него за спасението на душата и да го утешава.
Не след дълго преподобният старец видя, че идват много хора при него и го прославят. Тогава каза на учениците си Исихий и Зинон:
- Чеда, не е възможно за нас да живеем повече тук. Да отидем в друга страна, където никой няма да знае за нас!
След тези думи тримата тайно напуснаха Пахин и отидоха в околностите на Далматинския град Епидавър. Всичко това стана по Божие устроение, за полза и спасение на много хора. Поселиха се в едно безмълвно място недалеч от града. След няколко дни жителите на околността разбраха, че Божият угодник, който живееше в Сицилия, е дошъл при тях. Всъщност Сам Бог откриваше Своя раб на хората, търсещи спасение, и го прославяше. Един от друг те научиха за него, събраха се и отидоха на мястото, където живееше, поклониха му се и го молеха да им помогне в сполетялото ги страшно бедствие. А то беше следното. В околността се бе появила една огромна и страхотна змия, толкова голяма, че поглъщаше цели волове. Тя беше погубила безчислено множество хора и животни. Щом чу скръбта им, св. Иларион заповяда да съберат голям куп дърва и да запалят силен огън, а самият той преклони колене и се помоли на Господа да помилва Своите раби и да ги избави от страшната змия, за прослава на Своето свето име. След това започна да вика змията и тя скоро дойде, сякаш принудително теглена от невидима сила. Като я видяха, хората изпаднаха в ужас. А преподобният отец и заповяда да влезе в огъня и тя незабавно се подчини на думите му: влезе и изгоря. Тогава всички прославиха Бога и благодариха на Неговия угодник св. Иларион. От този ден пак започнаха да идват при него много хора - затова старецът скърбеше и мислеше къде би могъл да намери такова място, в което да се скрие от хората и да живее в безмълвие.
По това време настана невиждано природно бедствие: страшно земетресение разтърсваше земята. От него нивото на морето толкова много се покачи, че вълните заливаха дори високите планини, и корабите бяха изхвърляни на тях от водата. Всички жители на град Епидавър, който се намираше недалеч от морето, силно се изплашиха: помислиха, че ще настане втори потоп. Всеки миг си представяха, че земята ще се преобърне, очакваха смъртта и силно плачеха. В един момент, обаче, си спомниха за св. Иларион и побързаха да отидат при него всички - малки и големи, жени и деца - и със сълзи просеха от него да се помоли за тях на Бога, за да отклони Той Своя праведен гняв. Светецът стана и отиде заедно с тях в града им. Когато пристигна, застана между морето и града. А то се вдигна страшно високо във въздуха - на хората им се струваше, че водата стига до облаците - и вече всеки момент щеше да потопи града. Св. Иларион изобрази на пясъка три кръста, издигна ръце нагоре и усърдно се молеше на човеколюбивия Бог да се смили над Своето създание.
Бог се преклони на милост заради молитвите на Своя угодник. Малко по малко морското вълнение утихна и водата си дойде на мястото, трусовете престанаха и ветровете утихнаха. След това жителите на Епидавър разказваха от поколение на поколение за тази дивна проява на Божията сила заради молитвите на св. Иларион.
Скоро преподобният отново се отегчи от човешката прослава и през една нощ си тръгна: намери кораб, който щеше да пътува за Кипър, и се качи в него заедно с учениците си. Но по време на плаването ги нападнаха морски разбойници и всички пътници силно се изплашиха. Св. Иларион ги утешаваше и им казваше:
- Нима те са повече, отколкото войската на фараона в древност, която Бог потопи в морето?
Щом разбойниците се приближиха на един хвърлей камък, светецът им помаха с ръка от кораба и им каза:
- Стига ви дето дойдохте дотук!
Тогава пиратските кораби се спряха и не можеха да се приближат повече до кораба, където беше св. Иларион. Разбойниците се измъчиха да гребат, но без успех. Постепенно те бяха отблъсквани все по-назад от Божията сила и се върнаха обратно посрамени.
Достигнал остров Кипър, св. Иларион се засели на едно пустинно място, на около 3 км от град Пафос. Но и там не можа да се скрие - самите бесове, които се бяха вселили в някои хора, известиха на останалите за неговото идване. Тогава по Божие повеление от цялата околна област се събраха близо 200 души бесновати хора - мъже и жени. Те отидоха при светеца и по неговите молитви бяха освободени от беснованието.
Там св. Иларион живя две години и отново пожела да си отиде и да потърси пустинно място, където би могъл да завърши живота си в безмълвие. Отдалечи се на около 18 км от морето и намери едно глухо и страшно място, заобиколено отвсякъде с високи планински хълмове и скрито между тях. Наоколо имаше много овощни дървета (но той никога не вкуси плод от тях) и вода, добра за пиене, която слизаше от върха на планината; имаше също раззеленена градина и един запустял идолски храм, в който живееха много бесове. Това място се понрави на св. Иларион. Твърде усамотено и неизвестно сред непристъпните дебри на планината, то предлагаше наистина добри условия за неговата пустиннолюбива и смирена душа. Той се посели да живее тук и остана в него 5 години. А бесовете денем и нощем крещяха с разбойнически гласове - искаха да го уплашат и да го прогонят. Той им се съпротивяваше с непрестанна молитва, пребъдваше в безмълвие и за известно време си почина от външни хора, понеже мястото беше труднодостъпно, а и заради множеството бесове никой не смееше да ходи там.
Един ден старецът излезе от колибата си и видя пред нея да лежи някакъв разслабен човек. Попита Исихий:
- Кой е този човек? И кой го донесе тук?
- Собственик е на това място, в което живеем - отвърна му той.
Старецът се просълзи, простря ръка към него и каза:
- В името на нашия Господ Иисус Христос стани и ходи!
И в същия миг всички телесни членове на разслабения закрепнаха, той оздравя напълно и стана, ходеше и прославяше Бога. След това дивно чудо жителите на околността започнаха да идват при Божия угодник без да се страхуват от злите духове и от трудния път.
Веднъж св. Иларион си спомни за своите духовни чеда - братята, които бяха в Палестина - и изпрати блажения Исихий да ги посети и да ги поздрави от него. А самият той, като виждаше и тук себе си почитан от хората и обезпокояван от приходящите, замисляше да отиде още по-далеч, но чакаше да се върне Исихий. По това време почина другият му ученик, блаженият Зинон. А и за самия него се приближи краят на многотрудния му подвижнически живот (вече беше на 80-годишна възраст). Св. Иларион разбра, че скоро ще отиде при Бога и написа собственоръчно завет към монастирските братя - своите духовни чеда. Остави на Исихий светото Евангелие, което сам бе преписал, власеницата и монашеската си шапчица. Оттогава той все повече започна да изнемогва телом.
Когато жителите на Пафос узнаха, че св. Иларион е болен, при него дойдоха някои благоговейни мъже, а заедно с тях и една добродетелна жена на име Констанция. Тя имаше болна дъщеря, която светият старец помаза с елей и я излекува.
Преподобни Иларион виждаше, че вече Господ го призовава, и започна да моли дошлите да го посетят: незабавно след неговата смърт да погребат тялото му в същата градина, в която живееше. Вече пред прага на смъртта светецът виждаше с чистия си ум разделянето на душата от тялото и каза:
- Излез, душо моя, защо се страхуваш? Излез, защо се смущаваш? Осемдесет години ти служи на Христа, и от смъртта ли се боиш?
С тези думи той предаде душата си на Господа. Всички, които се бяха събрали, плакаха много за раздялата със своя любим духовен отец и наставник, и го погребаха на същото място, според заповедта му.
След известно време блаженият Исихий се завърна от Палестина. Но с каква скръб, с каква безутешна горест се изпълни душата му когато намери починал своя наставник!... Той стоеше при гроба му и дни наред не преставаше да плаче. Мислеше да пренесе тялото му в Палестина при братята, но не можеше, защото всички хора от околността пазеха да не би някой да вземе от тях това безценно съкровище. Тогава Исихий си даде вид, че иска да остане там да живее, и казваше:
- Нека да умра и да бъда погребан и аз тук, при моя отец!
Хората му повярваха и го оставиха да живее на мястото, където живееше св. Иларион. Десет месеца по-късно Исихий отвори гроба на преподобния и видя светото му тяло - то беше цяло и нетленно, сякаш токущо смъртта му бе затворила очите. Лицето му беше светло и наоколо се усещаше чудно благоухание. Тогава той взе със себе си мощите на светеца и отиде в Палестина.
Скоро всички монаси и миряни, които живееха в тази страна, научиха, че Исихий е донесъл мощите на св. Иларион, събраха се от монастирите и градовете със свещи и кадилници, съпровождаха ги с почит и ги положиха в първия негов монастир, който беше близо до град Маюма.
Не бива да се премълчи и това, което направи споменатата жена Констанция. Тя живееше богоугодно и добродетелно, и имаше голяма любов и усърдие към св. Иларион. След неговата блажена кончина често идваше на гроба му и извършваше всенощни молитви, разговаряше с него като с жив и просеше да моли Бога за нея. Щом разбра, че тялото му е взето оттам, от голяма скръб тя веднага падна и умря - и така засвидетелства колко голяма вяра и любов имаше към преподобния отец.
След това настана спор между жителите на Кипър и палестинци. И едните, и другите считаха св. Иларион за свой небесен покровител. Палестинци говореха:
- Ние имаме тялото на св. Иларион.
- А ние - казваха на свой ред кипряни - имаме духа му.
И на двете места - в Кипър, където беше погребан, и в Палестина, където бе пренесено тялото му - се извършваха много чудеса заради неговите свети молитви, и се подаваха безчислени изцеления за слава на Единия Бог в Троица, на Когото и от нас да бъде чест, благодарение и поклонение во веки, амин.
