На брега на Мраморно море ( Между Селимврия и Константинопол) се намираше едно селище, наречено Епиват - в него именно се роди св. Параскева. ( Нейното светско име е било Петка) Нейните родители бяха благочестиви, неотклонно следваха всички Божии заповеди и украсяваха своя живот с много милостини и благотворителност. Още от ранна възраст те възпитаваха своята дъщеря - чистата по душа Христова невеста Параскева - в същия дух на благочестие и я научиха да познава Божия закон и с цялата си душа да обича Господа.
Св.Петка Епиватска - Търновска В нея още отрано се появи пламенно желание да живее за Господа и да Му служи. Веднъж тя беше отишла на църква и чу думите на Спасителя: "Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва" (Марк.8:34). Тези думи оставиха неизгладимо впечатление в душата и и на излизане от храма тя даде своята скъпоценна дреха на някакъв бедняк, когото срещна, а в замяна взе неговите дрипи. Малко по-късно, при друг подобен случай Параскева отново даде дрехата си на една просякиня и оттогава неведнъж постъпваше по същия начин. Заради това я хокаха, но тя отвръщаше, че не може да живее иначе.
След известно време родителите и си отидоха от този свят и се преселиха в Небесните обители, а Параскева заедно с нейния брат Евтимий оставиха наследници на своя дом и имот. По-късно Евтимий бе поставен за епископ в град Мадит ( Пристанищен град в Кримския полуостров) и извърши там много и преславни чудеса - както през живота си, така и след своята кончина.
След смъртта на родителите си св. Параскева пое по тесния и скръбен път, който води в Царството Небесно, и от все сърце пожела да следва живота на Божиите угодници: с пост и бдение умъртвяваше безчинните страсти на своето тяло и го покоряваше на духа си. Скоро в душата и запламтя свят копнеж по Бога и тя не искаше повече да живее в многометежния свят - остави всичко и реши да поеме по пътя на пустинножителския живот. Но преди да се отдалечи в пълно уединение, младата подвижница посети Цариград ( По свидетелството на преп. Никодим Светогорец) и тамошните свети места. Наставленията на опитните духовни старци, от които се ползваше, и помогнаха да стъпи на здравата основа на духовния живот - светото смирение, и възгоряха в нея още по-голяма любов към Господа и решимост да носи несгодите на суровия пустиннически подвиг. По техния съвет Параскева се посели в Ираклийското предградие при храма "Покров на Пресвета Богородица", и там живя пет години в молитви, пост и сълзи на умиление. След това, в изпълнение на отдавнашното свое желание, тя се отправи в Палестина, поклони се на св. места, осветени от живота на Спасителя, и остана да живее в Иорданската пустиня.
В тишината на пълното уединение, останала сама с Бога, тя започна да води наистина равноангелен живот, по примера на светия Боговидец Илия и на Господния Предтеча Иоан: хранеше се твърде малко и то само с билки, които растяха наоколо. Лятно време сякаш се топеше от непоносимата горещина, а зиме премръзваше от студ, но винаги с духовните си очи гледаше към Онзи, Който може да спаси смирените по сърце от малодушието и от бурите на греховете (Пс.54:9). И кой би могъл да разкаже за покайните сълзи, които в молитвеното си уединение тя проливаше пред Всевиждащия? Можем ли наистина да разберем и да знаем нейните непрестанни молитвени въздишки на скръб по Бога, може ли да си представим безчислените и страдания и подвизи за умъртвяване на плътските страсти, и изобщо - нейния пустиннически живот под открито небе денем и нощем?... Наистина, всичко това беше скрито за помрачените от житейска суета очи на хората, и известно единствено на Бога, Който вижда всичко и изпитва сърцето на всеки човек. Изоставила напълно всякакви светски грижи, св. Параскева се трудеше в пустинната тишина за своето спасение, стараеше се да очисти душата си и от най-малките петна на греха, за да бъде готова да посрещне Небесния Жених и да се яви непорочна в деня на Страшния съд. Често пъти с умиление отправяше молитвения си взор към Небесата и казваше: "Теб обикнах, възлюбен мой Небесен Жених!". Сърцето и гореше от любов към Христа и тя сякаш непрестанно се обръщаше към Него с думите на песента на песните: "Кажи ми Ти, Когото обича душата ми..." (П.песн.1:6). Към едно само се стремеше и за него единствено се безпокоеше: как да украси светилника на своята душа и да излезе заедно с мъдрите деви да посрещне Младоженеца, да чуе Неговия пресладък глас и да се наслади на Божествената Му красота. Към това бяха отправени всичките и грижи и тя винаги си мислеше: "Кога ще дойда и ще се явя пред Божието лице?" (Пс.41:3).
Такъв беше нейният многотруден живот в пустинята. Но лукавият враг на човешкото спасение се изпълваше с неописуема завист и ярост като виждаше нейните добродетели и благочестие - опитваше се да я уплаши с разни мечтания и привидения. Много пъти се преобразяваше във вид на различни зверове и се устремяваше към преподобната, за да разколебае нейната решимост за богоугождение и да я хвърли в пропастта на малодушието. Но св. Параскева "избра Всевишния за свое прибежище" (Пс.90:9) и с Негова помощ, чрез осеняването със светото кръстно знамение, прогонваше бесовете. Макар и жена по естество, но по разум и търпение тя проявяваше изключително мъжество, и подобно на Давид победи духовния Голиат - дявола: укрепявана от Божията благодат, с лекота разкъсваше като паяжина всичките му козни. В скоро време нейните духовни подвизи и добродетелният и живот украсиха душата и със своя дивен плод на святост - тя стана възлюбена невеста на Христа, Небесния Жених, в изпълнение на пророческите думи: "Ще пожелае Царят (да види) твоята красота" (Пс.44:12)). Той Сам се всели в нея заедно с Отца и Светия Дух и неизказано обитаваше в сърцето и като в свет Свой храм. Действително, чистата по душа и тяло Параскева, запазила себе си без грях и без порок, стана храм на Живия Бог и избран съсъд на Неговата благодат.
Много години тя търпеливо носеше бремето на своя изнурителен живот в пустинята. Веднъж, когато стана по обичая си през нощта на молитва и с умиление издигна ръце към небето, видя Ангел Божий в образ на светъл юноша - той дойде при нея и и каза:
- Остави пустинята и се върни в твоето отечество: там трябва да отдадеш тялото си на земята, а душата ти да отиде в Небесните селения.
Преподобната размисли над видението и със своята духовна разсъдителност видя, че това повеление е от Бога. Зарадва се, че скоро ще се освободи от връзките на тялото, но и скърбеше задето оставя пустинята (за живеещите по плът това е странно, но за духовния труженик пустинята и безмълвието са възлюбени и въжделени, защото очистват душата от гнездящия се в нея порок и я правят отново такава, каквато е била създадена първоначално от Твореца). Макар и против волята си, св. Параскева остави пустинята, отиде в Константинопол и влезе във великолепната църква "Св. София". После посети и Влахернската църква "Пресв. Богородица" и след като се поклони там на Бога и на Пречистата Божия Майка, отиде в своя роден град Епиват. В него тя живя известно време без да изменя своите духовни подвизи, пост и молитви. А когато наближи отхождането и при Бога, помоли се усърдно за себе си и за целия свят, и след това предаде в Божиите ръце своята света душа. Християните според обичая погребаха тялото и в някакво малкоизвестно място.
Много години след нейната блажена кончина Бог благоволи да прослави и на земята сред хората Своята угодница, която отдавна бе прославил на Небесата, и яви нейните св. мощи по следния начин. Близо до мястото, където преподобната беше погребана, се подвизаваше на своя стълп в безмълвие един стълпник. Но така се случи, че недалеко в морето плаваше с кораб някакъв моряк. Този моряк се разболя от тежка болест и умря, а трупът му беше изхвърлен на брега. Скоро от него започна да се разнася непоносим смрад и хората не можеха да минават по близкия път. Стълпникът също не можа да понесе зловонието му - наложи се да слезе от стълпа и каза на няколко души да изкопаят дълбока дупка и да заровят в нея смърдящия труп. Когато тези хора започнаха да копаят, по Божие устроение намериха в земята да лежи нетленно тяло на човек и се удивяваха как това тяло се е запазило цяло и неповредено. Но те бяха простовати хора и неуки, и не отдадоха значение на това, а го помислиха за нещо маловажно. Казваха си:
- Ако това тяло беше свято, тогава Бог щеше да покаже с някакви чудеса.
И отново го заровиха с пръст, а после в същата дупка хвърлиха вонящия труп и си отидоха по домовете. През нощта един благочестив мъж от тях, на име Георги, се молеше на Бога в дома си, а към сутринта заспа и видя следното видение: струваше му се, че гледа някаква царица, седяща на ослепително светъл престол, а около нея стояха голямо множество светли воини. Като ги видя, Георги се изпълни с благоговеен ужас и падна ничком на земята, защото не можеше да понесе блясъка на тази пресветла красота. Но един от тези воини го хвана за ръка, повдигна го и му каза:
- Георги, защо така пренебрегнахте тялото на преподобната Параскева и погребахте заедно с него смърдящия труп? Побързайте да извадите оттам светото и тяло и го положете на почетно място, защото Бог пожела да прослави Своята рабиня на земята.
После и сияещата от светлина царица му заповяда:
- Незабавно извадете моите мощи и ги поставете на отделно място - не мога повече да търпя зловонието, което излиза от онова тяло! Защото и аз съм човек, а родният ми град е Епиват, в който сега вие живеете.
Същата нощ една почтена жена на име Евтимия видя такова видение, каквото и Георги, и на сутринта двамата разказаха на хората какво бяха видели. Щом чуха това, християните побързаха да отидат със свещи при мощите на св. Параскева, извадиха ги с голямо благоговение и се радваха задето бяха намерили такова безценно съкровище. Поставиха ги в храма "Св. апостоли Петър и Павел", който се намираше в Епиват. Там по молитвите на преподобна Параскева се подаваха от нейните св. мощи много изцеления на болни: всички недъгави или бесновати от околността, които идваха с вяра, получаваха здраве.
Много време след това в България дойде на власт благочестивият цар Иван Асен. Той разбра къде лежат чудотворните мощи на св. Параскева и изпрати блажения преславски митрополит Марк заедно с много епископи и свещеници, чрез тях пренесе светите мощи в столицата на Българското царство - Търново и ги постави с почест в своята придворна църква. Оттогава там започнаха да се изливат от светите мощи различни изцеления на онези, които пристъпваха с вяра към молитвеното ходатайство на блажената Параскева.
Когато по Божие допущение турците завладяха Византийската империя, заедно с нея покориха под своя власт Българското и Сръбското царства. Това стана през XIV век, по време на турския султан Селим II. Когато Селим превзе Търново, бяха разграбени всички църковни скъпоценности и царски украшения. Тогава и мощите на св. Параскева бяха отнесени в Цариград и поставени в султанския палат. Но и там не остана скрит скъпоценният духовен бисер: много чудеса ставаха чрез светите мощи и не само християните, но и агаряните идваха да им се поклонят. Това силно смути турците и те взеха да се страхуват да не би мнозина от тях да се обърнат към Християнството заради чудесата, които Бог вършеше чрез мощите на св. Параскева. Но и немалко от християните се грижеха тази светиня по-скоро да бъде взета от ръцете на нечестивите и да стане предмет на благоговейна почит от чедата на Христовата Църква. Затова турците дадоха светите мощи на цариградските християни, а те ги положиха с почит в патриаршеската църква.
След време благочестивият владетел на Молдавия, воеводата Ио Василий научи за мощите на преподобна Параскева и горещо желаеше те да бъдат пренесени с чест в неговата православна страна. А Господ, Който е прославян сред Своите Светии, благоволи и там да прослави Своята угодница, и устрои да се изпълни желанието на молдавския воевода: преклони сърцето на светейшия Константинополски патриарх Партений да съдейства за това. Патриархът свика целия свой освещен събор и по общо решение, със съгласието и на други патриарси, беше удовлетворена усърдната молба на благочестивия владетел. Тогава мощите на св. Параскева бяха пренесени от трима митрополити - Иоаникий Ираклийски, Партений Адрианополски и Теофан Палеонпатрон - в град Яш, столицата на Молдавия, и положени с голяма почит в храма "Св. три Светители", за всеобща радост на православния молдавски народ. Това стана на 14 октомври 1641 г.
